Провокира ме една новина: изявлението на министър-председателя Румен Радев от Париж, че България напуска „коалицията на желаещите“ за Украйна, аргументирано с това, че решението на конфликта не е във военната му продължителност, а в силна дипломатическа мисия. Не съм тук, за да коментирам политическото решение — това е работа на политолозите. Но зад него стои въпрос, който е директно в преговорната теория и медиацията: може ли конфликт въобще да се реши по мирен път, когато позициите на страните са фундаментално неравностойни?
Зрелостта за преговори не е въпрос на добра воля
Уилям Зартман въвежда в теорията на преговорите понятието „ripeness“ — зрялост за преговори. Според него преговорите имат реален шанс за успех само в един конкретен момент: когато и двете страни достигнат до т.нар. „mutually hurting stalemate“ — взаимно болезнен застой, в който продължаването на конфликта струва повече от отстъпките, необходими за неговото прекратяване.
Извън този момент, призивите за диалог остават добронамерени, но неефективни. Ако едната страна вярва — основателно или не — че печели, или че времето работи в нейна полза, тя няма никакъв рационален стимул да отстъпи истински на масата. В такъв случай „преговорите“ се превръщат в жест или в средство за печелене на време, не в реална размяна на отстъпки.
Това е причината, поради която в медиацията ние не тръгваме автоматично да сядаме със страните на маса само защото конфликтът е болезнен или продължителен. Първият въпрос винаги е дали моментът е узрял — дали и двете страни имат вътрешен мотив да намерят решение, а не само външен натиск да изглеждат разумни.
BATNA не е само военен въпрос
В класическия модел на Фишър и Юри, силата на всяка страна на масата зависи от нейната BATNA — най-добрата алтернатива на договорено решение. Колкото по-силна е алтернативата ти извън масата, толкова по-малко си принуден да приемеш лоша сделка на нея.
Когато позициите са военно асиметрични, по-слабата страна не може да компенсира тази асиметрия само с добро желание за диалог. Тя се нуждае от алтернатива, която да я предпазва — независимо дали тази алтернатива е военна, икономическа или дипломатическа. Намаляването на подкрепата за по-слабата страна не намалява асиметрията между страните — то я задълбочава. По логиката на „ripeness theory“ това би трябвало да отложи момента на зрялост за преговори, а не да го ускори, защото по-силната страна губи допълнителен стимул да сяда на масата.
Архитектурата на преговорите: кой седи на масата
Тук е мястото да добавим едно ниво, което лесно се пропуска в публичния дебат. Дейвид Лакс и Джеймс Себениус говорят за „триизмерни преговори“ — отвъд тактиката „какво казваме на масата“ съществуват и дизайнът на сделката (кои въпроси се свързват едни с други) и архитектурата на страните (кой участва, кой има вето, кои коалиции се формират предварително, извън официалните преговори).
Голяма част от резултата в многостранни конфликти се решава именно на това трето ниво — преди страните изобщо да седнат официално една срещу друга. Излизането от коалиция, без влизане в друга структура с реален лост, не носи автоматично преговорна печалба. То е загуба на място на масата без насрещна размяна — освен ако не е част от по-широка стратегия с ясен мандат и конкретна алтернативна роля, например тази на посредник, запазващ канали и към двете страни.
Разликата между „стратегическа неутралност с лост“ и „самоизолация без лост“ е съществена. Първата е позиция на влияние; втората е загуба на влияние, облечена в риториката на мира.
Изводът за практиката
Като медиатор, най-честата грешка, която виждам — не само в международната политика, а и в корпоративни и семейни спорове — е убеждението, че диалогът сам по себе си е решение. Диалогът е инструмент. Той работи, когато условията за него са налице: зрялост на конфликта, реална алтернатива за всяка страна и ясна архитектура на това кой има думата.
Извън тези условия, призивът „нека просто говорим“ не е грешен по принцип — но е непълен. И точно тази непълнота е онова, което провокира въпроса зад новината: не дали дипломацията е за предпочитане пред войната — това е риторичен въпрос с очевиден отговор — а дали конкретните условия за нейния успех вече съществуват, или тепърва трябва да бъдат създадени.
„Коалицията на желаещите“ („Coalition of the willing“) е неформално обединение от европейски и съюзнически държави, създадено извън структурите на НАТО и ЕС, чиято цел е координирана подкрепа за Украйна — финансова, военна и по отношение на бъдещи гаранции за сигурност.
Смисълът на подобна конструкция е чисто функционален: НАТО и ЕС действат на принципа на консенсуса — решение, което засяга всички членове, изисква съгласието на всички членове. Това е гаранция срещу едностранни авантюри, но е и спирачка, когато трябва бързо да се координира подкрепа, а само част от членките са готови да я предоставят. „Коалицията на желаещите“ заобикаля тази спирачка: страните, които искат да действат, го правят помежду си, без да чакат единодушие, което на практика може и никога да не се постигне. Участието е доброволно, а не задължение по членство — оттук идва и самото ѝ име.
Логиката зад този модел е логика на „минимална печеливша коалиция“: не са нужни всички 32 членки на НАТО или всички 27 на ЕС, а достатъчен брой държави с реален капацитет и воля, за да се постигне ефект — независимо дали той е военен, финансов или символно-политически (сигнал за единство към агресора и към собствените общества). Цената на този модел е именно въпросът, който повдигнахме по-горе: който не участва, остава извън формàта, в който се вземат решенията, засягащи и самия него.
Автор: Албена Комитова