Всяка професия си има тънкости. И медиацията не прави изключение. В дългогодишния ни опит в обучения сме установили основните трудности, които срещат бъдещите медиатори при усвояване на нужните им умения. Предлагаме Ви някои насоки за преодоляване на тези трудности:
-
Слушане.
В ерата на информацията сме. Във века на технологиите. В годините на видео разговорите, клиповете, подкастите и всякакви други стимулиращи сетивата ни начини за предаване и внушаване на съобщения, настроения и идеи. На всеки му е много по- интересно да възприема със зрението си каквато и да е информация, отколкото да слуша. В слушането няма цветове, няма картинки, няма светлини, няма динамика. Слушането е скучно, отегчава ни. Хората говорят едни и същи неща, омръзнало ни е тяхното вечно оплакване, мрънкане и претенции. Предпочитаме да гледаме. И хоп, изведнъж се оказва, че за една от професиите от нас се иска да слушаме. /Разбира се, че не само за тази!/ Даже активно трябвало да е! Тоест, освен да си отворим ушите и през тях да минава всяка дума, казана от страните в медиация, то и да чуем какво още има в казаното: тембър на гласа; скорост на говорене; височина на тоновете; позата на тялото, главата, крайниците; мимики на лицето; изразени емоции. Е, оказва се, че да слушаш и да чуваш какво се говори, освен че не е толкова скучно, не е и лесно. Всички изброени параметри, а и още други дават безкрайно много информация за това, какви чувства вълнуват страната и какви интереси всъщност тя има. И точно тук се сблъскваме със следното: мислим си, че слушаме и че чуваме какво ни казват страните. В същото време обаче в главата ни тече един непрекъснат монолог: „Хм, това е много странно! Защо мислят така?… Изобщо не е вярно! Аз съм чел проучване по темата и там казаха… Гледай, какви хубави обеци има тази жена!… Чакай, да седна по-удобно, че нещо ми убива… Ама защо се чудят какво да правят? То е толкова лесно да се разберат: единият прави това, другият – онова и готово!… Аха, ето, сега ще има кажа АЗ какво мисля…“ Чуваме ли страните, ако слушаме монолога си? Не. Можем ли да спрем денонощния филм, който се разиграва в главата ни? Не. Какво да правим тогава?
А/ Да прочетем всичко за това, какво представлява активното слушане, познато още като слушане с разбиране. Да сме запознати с всички негови параметри;
Б/ Да се концентрираме. Да настроим всичките си сетива, че в следващите час- два е нужно да бъдат обърнати изцяло към страните в срещата.
В/ Да изместим фокуса от нашия филм към филма, който двете страни ни описват.
Г/ Да запазим любопитството си през цялото време на срещата, за да задаваме колкото е възможно повече въпроси.
-
Последователно преминаване през етапите на процедурата по медиация
Човек по природа е любопитен. Интересни са му чуждите истории. Така трупа опит, получава знания, намира поуки. Затова и тази част от процедурата по медиация обикновено се преминава с лекота. Страните разказват с охота премеждията си, а медиаторът ги изслушва. Когато историята е изложена обаче, вместо да задаваме въпроси, с които да достигнем до истинските нужди на страните, ние започваме да ги питаме как според тях може да се реши спорът. Тоест, пропускаме цели два етапа от процедурата: да разберем кой какъв проблем има и какви са действителните интереси на всяка от страните. Защо става така? Както винаги обръщаме внимание по време на обученията, човек започва да взема решения от невръстна детска възраст. Ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Непрекъснато се налага да правим избор и да поемаме отговорност за него. Подсъзнателно ние се стремим да решаваме спор/проблем, да изпълним задача/ цел, защото така ще живеем по- спокойно и по- щастливо. Само че голямата разлика между решаването на проблем в нашия собствен живот и решаването на проблем в процедура по медиация е, че ние, в качеството си на медиатори, не само че не сме длъжни да го решаваме вместо страните, а и даже ни е „забранено“ да го правим! Отговорността за това е само и единствено на страните. Нашата отговорност е да сме сигурни, че процедурата е протекла по всички правила, най- важното от които е да сме превели страните през всеки един етап последователно; да сме изчерпили докрай всичката информация за съответния етап чрез въпроси. Само когато една процедура следва логическите етапи на медиацията, само тогава тя представлява медиация. Всичко друго е обикновена среща между няколко души, които си говорят някакви неща. Как да сме сигурни, че правим описаното?
А/ Прочели сме всичко за логическите етапи на медиацията. Знаем тяхната последователност. Ако не ги знаем наизуст, ползваме записки.
Б/ Правим обобщения на казаното от страните. Колкото по- често – толкова по- добре.
В/ Отделяме онова, по което страните спорят от другото, по което имат съгласие.
Г/ Задаваме въпроси относно проблема, който решаваме, както и относно интересите на страните.
-
Въздържане от предлагане на решения.
Ако за предишните две умения се изисква активност от наша страна, то третото предполага бездействие. На пръв поглед е лесно – просто не го правим. Ако се върнем обаче на написаното в точка 2, ще стане ясно, че никак не ни се получава. Поне не без усилия. Разбрахме, че са нужни много мисъл, воля и концентрация, за да осъществим липса на действие. В процедурата по медиация ние сме трето, неутрално лице. Може да се каже, че стоим встрани от спора, гледаме го отгоре, в неговата цялост и поради всичко изложено по- горе винаги можем да намерим решение. Дали обаче то ще е добро за всяка една от страните? Няма как да знаем. Въпреки възможността, дадена на медиатора, само при определени условия да си позволява да отправя предложения за решение към страните, принципното положение гласи, че той няма право да го прави. Защо? Всички сме чували твърдението, че всеки човек е една вселена. Е, следва логичният извод, че в една цяла вселена все ще може да се намери решение, без да е нужно да се намесва друга вселена. Оставяйки настрана шегата, даването на готови решения не помага, а пречи на страните. Те имат нужда да знаят какви са собствените им истински потребности в конкретната ситуация. Даването на странично мнение би могло да доведе до неспазване на уговореното между тях, което ще означава, че проблемът им всъщност не е решен. Което пък, от своя страна, означава, че медиаторът не си е свършил работата. Как да избегнем това?
А/ Изпълняваме указанията по точка 1.
Б/ Изпълняваме указанията по точка 2.
В/ Държим сметка, че страните по- добре от нас знаят кое е добре за тях.
Г/ Мислим за това като за една отговорност по- малко.
Ако искате да имате добри комуникативни умения, уменияза водене на професионални преговори и разрешаване на спорове, може да се включите в сертифициращите обучения на Център за разрешаване на спорове.
Повече за предстоящото обучение и записване може да прочетете ТУК.
