Медиация
Разпоредбата на чл.8, ал. 1 от Закона за медиацията предвижда определени изисквания за придобиване квалификацията медиатор. Това са изчерпателно изброени, обективни критерии, които задължително следва да са налице, за да се упражнява тази професия. Законът поставя и правила за поведение на медиатора: да осъществява дейността си добросъвестно при спазване на закона, добрите нрави и процедурните и етичните правила за поведение на медиатора /чл. 9, ал. 1/. Споменатите етични правила откриваме в Глава Четвърта от Наредба № 2 от 15 март 2007 г.
Става ясно, че всички изисквания, които могат да бъдат обективирани с конкретни параметри, така че да бъдат видими и оразмерени, са предвидени в законови и подзаконови нормативни актове, с които се регулира дейността на медиатора. Нерегулирани обаче остават едни други способности на медиатора, които са необходими за работата му точно толкова, ако не и повече от обективните критерии.
Онова, което е нужно да умее медиаторът, е да има подходящ подход към всяка от страните, ползващи услугите му. Тук на помощ идват уменията да слуша и чува, да говори така, че да предразполага страните да разкажат важните за тях неща, да успява да ръководи процедурата и да държи фокуса на страните към интересите и решенията за удовлетворяването им. Разбира се, че това е само част от негласните „изисквания“, за да има успешна процедура по медиация.
Когато влизаме в процедура по медиация в ролята си на медиатори, използваме всичко онова, което сме научили и усвоили в обучението за професията си. Аз използвам и всичко друго, което ми подсказва шестото чувство в конкретната ситуация за конкретните страни: дали и кога да кажа онова, което си мисля, че е нужно да кажа, да замълча, да поискам почивка, да предложа вода.
Шестото чувство.
Все някога се стига до него. Мога да се хвана на бас, че дори и най- големият прагматик, най- рационалният човек на планетата е имал поне един момент в живота си, в който се е осланял на това чувство. Може би дори без да разбира, че е то. Дали му е помогнало или го е объркало, дали го е разколебало, или го е направило по- решителен? Не бих могла да отговоря от името на другите. Бих могла обаче да споделя какво аз знам за това чувство, как го усещам, как се проявява. И, най- важното, как то се вписва в дейността ми като медиатор.
Наскоро попаднах на определение за интуицията, което много ми допадна – такова, което описва най- точно и изчерпателно какво всъщност представлява това явление: способността на ума да се сдобива с информация, недостъпна за петте сетива: нещо, което не може да с види, да се чуе, да се докосне, помирише или вкуси. Наричаме го още усет, инстинкт, прозрение, шесто чувство, предчувствие и много други. Информацията, до която получаваме достъп, може да бъде място, предмет, личност, събитие. Чрез интуицията си позволяваме на ума да събере информация за нещо, за което не знаем нищо, за което не разполагаме дори с откъслечна информация. Звучи фантастично. Толкова сме свикнали с този свят, където мислим, умуваме, анализираме, че пропускаме една друга реалност, в която сме реципиенти, а не мислители. Мисловният процес ни помага, но и ни обрича да живеем в свят, изпълнен, от една страна, единствено със знание за чистата истина за нещата, а, от друга – със съмнения за това знание. Докато се намираме в плен на мисловния процес, се откъсваме от екстрасензорните си възприятия и така потискаме интуицията си. „Такива, каквито сме, ние неволно интерпретираме всичко, което се случва около нас: думите на другите, израза на лицата, погледите, интонацията на говора. Всичко, достигнало до сетивата ни, незабавно бива декодирано, преразгледано, асоциирано, комплицирано и следователно – интерпретирано, което ни да възможност да придадем определен смисъл на ситуациите. Ала каква е вероятността да се заблудим? Доколко сме прави и доколко грешим? Човек до такава степен изпитва нужда от смисъл, че при липса на такъв си го измисля, добавяйки произволно липсващите елементи, като по този начин се оказва далеч от истината, макар да е убеден, че всичко му е ясно.“ /Лоран Гунел/.
Цитатът ясно разкрива процесите, които се случват. Въпросът е какво можем да направим, за да използваме мощта на интуицията си и същевременно да не попадаме в капана на историите, които създаваме в главите си. Отговорът ни дава една от техниките в медиацията: задаване на въпроси. Онова, което изграждаме като теория, в резултат на подсказките на интуицията ни, трябва задължително да бъде проверено. Проверката се извършва чрез задаване на въпроси към страните. С тях може да установим, че теорията ни е вярна – това би потвърдило силата на нашата интуиция, колко похвално! Отговорите обаче може да разбият на пух и прах историята, която сме съчинили за нечии преживявания и/или интереси. Това не означава, че интуицията ни не работи. Означава, че има още какво да учим, за да я използваме пълноценно.
Много е важно обаче да знаем и какви да бъдат задаваните въпроси. Сигурно сте чували изречението, че един професор, ако реши, винаги може да ти зададе въпрос, чийто отговор не знаеш? Ами, точно така е и в медиацията! Ако си задаваме въпроси по историята, която сме сътворили в главата си, винаги ще намерим отговори, които да я потвърждават.
Изводът е: използваме интуицията си безрезервно, но проверяваме всяка картина, която тя ни рисува. За да сме сигурни, че виждаме картините на страните, а не собствените си, слушаме внимателно с всичките си сетива! Успех!
Още за техниките в медиацията и как да ги прилагате професионално може да разберете в организираните от Център за разрешаване на спорове обучения за медиатори.
Автор: Теодора Божилова
