Медиаторите разказват… Милена Савова

Как реших да стана медиатор?

Винаги съм го знаела; първоначално беше подсъзнателно усещане, по-късно – целенасочено търсене на подходяща сфера за изява.  Още в ученическите ми години разбрах,  че имам умението да помирявам хората, да посреднича при преговори, да изслушвам и проявявам емпатия, да търся нестандартни решения по различни въпроси. Разбира се, тогава не знаех думата „медиация“, а и тя не съществуваше в България. Когато бях на 17 години, на една екскурзия до Охрид, аз и моя приятелка попаднахме в много опасна ситуация, застрашаваща живота ни – бяхме заплашвани с нож и отведени насила в краен квартал от няколко албанци. Много бях уплашена, но с адекватно поведение и разговор успях да убедя нападателите да ни освободят и то на странен, английско-македонски език. Тогава реших, че призванието ми е да стана помирител, профайлър, или главен преговарящ!

Днес, като юрист, съм убедена, че доста пъти делата не са най-удачният начин човек да получи удовлетворение при спор с някого;  в крайна сметка решението на съда трябва да отговаря на формалната истина и съдът се опира единствено на представените по делото доказателствени материали. Отвъд тях обаче остават емоциите, потребностите, неизказаното, всичко онова, което може да бъде споделено и решено чрез медиация.

Като юрисконсулт винаги  се впечатлявах, как при неизпълнение на парични задължения, по някои търговски договори директорът ми бе склонен да преговаря по плащанията, а за други длъжници веднага завеждахме дело. Случвало се е по време на висящ процес за големи суми и то в момент когато сме в очакване на осъдително решение в полза на нашето дружество, делото да бъде прекратено, или спряно, защото междувременно директорите са се договорили с другата страна извънсъдебно.

Много такива примери от живота и професията ме убедиха, че разговорът е най-лесният, мирен и удолетворяващ начин за решаване на конфликти, или различия. Дадох си сметка, че се чувствам най-успяла и доволна професионално не когато спечеля дело, а когато го избегна, защото съм решила проблема по мирен път. Междувременно в България бе приет Закона за медиацията, а аз вече знаех, че тя е посоката, в която искам да се развивам. Така направих стъпката към обучението си за медиатор.

2. Как ми помага медиацията в ежедневието?

Медиацията ме радва. Дава ми надежда, кара ме да виждам не само черното и бялото, но и други цветове от дъгата на живота. Медиациите, които съм провела, човешките истории, в които вникнах ме убедиха, че често, вторачени в пътя и завоите по него, пренебрегваме малките неща, малките камъчета, които, както знаем, наистина могат да обърнат колата. Тези камъчета са истинските ни потребности, стаените надежди, неудовлетворените нужди, мечтите, добрите мисли, които загърбваме и пред които слагаме бронята на думите и действията си. Аз се научих да ценя малките камъчета повече, благодарение на медиацията.

В ежедневието медиацията е най-силният ми коз: проблемите в работата, с околните, в обществените и семейните отношения, са част от живота и медиацията много ми помага да разрешавам тези конфликти, да се справям с трудни разговори, с проблемни за мен хора, както и при преговори.

В различни случки, много пъти съм посредник в спорове между съседите, между колеги, между децата ми и често попадам в ситуации,  в които самата аз съм и страна и медиатор, макар и без да го осъзнавам. Преди да помисля за завеждане на дело, винаги първо опитвам да реша спора, или договорните неуредици с медиация. И винаги успявам, медиацията успява!

От знанията си за емоционалността и от медиацията научих, че не е достатъчно само да регистрираме какво ни казва човекът срещу нас, но че е далеч по-важно да вникнем в истинския смисъл на неговите думи, в скритите послания зад тях, да разберем несподелените страхове и да открием и отчетем дълбоките подбуди, които тласкат някого в посока да се конфронтира. Благодарение на медиацията се научих да виждам дадена ситуация през очите и на другия и, както казваме, да „отделя човека от проблема“ и от емоциите си; да бъда внимателна към всяка дума, която изричам и към всеки въпрос, който задавам на хората.

Медацията ме научи да приемам различното мнение, да проявявам емпатия в общуването си и това ме направи по-разбираща, прощаваща и толерантна. Накратко – с медиацията променям себе си и така виждам околните и света по-добри.

3. Как помагам на хората с медиация?

Медиацията е разговор – човешки, непринуден, истински; без ограничения за време, без следване на определена процедура, или правила. Изисква се само желание. Желанието да се срещнат и да проведат разговор е първата стъпка, която страните в един конфликт правят сами, осъзнато. Това им носи усещането, че управляват ситуацията и носят отговорност за реша-ването на пролемите си.  Когато разговарят по свободен начин, хората не се чувстват „притиснати до стената“ да спазват срок, определен час, или да отговорят на нечии очаквания. Могат да променят посоката на разговора, да прекратят конкретната среща, да поискат време за размисъл…. Тази сво-бода ги успокоява, дава им възможност да бъдат себе си и да са откровени.

Всичко, което се споделя по време на медиация е поверително и страните са спокойни, че техни лични, или търговски тайни няма да бъдат узнати. По време на разговора те имат възможност  да изразят всички свои емоции, ако желаят. Когато това се случва контролирано в процеса на медиация, емоциите са полезни, защото след това страните са по-спокойни, по-склонни да загърбят миналото и да гледат напред към бъдещето, по-готови да про-ведат пълноценен разговор. Чрез разговорите и въпросите между участниците в процеса на медиация, страните в един конфликт осъзнават своите действителни нужди, които понякога са скрити, неосъзнати, или непризнати, дори пред тях самите.

По време на медиация страните разговарят помежду си и с медиатора за всичко, което е важно за тях, дори то да не е  предмет на спора им. И когато бъдат изслушани с внимание и емпатия, когато им задаваме въпроси, хората се чувстват удовлетворени, че тяхната позиция е приета и разбрана от медиатора, но и от човека, с когото са в спор, а разбирането, макар да не означава съгласие,  винаги означава уважение. Това е още една стъпка напред към решаване на спора.

И още нещо: Медиацията дава на хората свободата и възможността сами, съвместно с другата страна, да намерят удовлетворяващо решение на конфликта помежду си, вместо да чакат това решение да им бъде „дадено“ от някой друг – съд, или арбитраж. Когато това се случи, страните са многократно по-удовлетворени и отговорни към изпълнението на своето споразумение, защото то е лично, осъзнато и го считат за справедливо.

4. Най-интересният ми случай…

Голямо предизвикателство за медиаторските ми умения са редовните пререкания, дори мини конфликти между децата ми, ярки тийнейджъри, с откровени различия във всеки смисъл. Ежечасно упражнявам уменията си да медиирам разговорите и крясъците помежду им. Честно казано ми е много трудно, защото те са страшно изобретателни, неотстъпчиви и вече владеят много от медиаторските техники!

Иначе, в медиациите, всички случаи, които имам, бих нарекла интересни. От гледна точка на фактите, много от тях си приличат, но решенията, до които са достигали спорещите са различни, защото са различни истинските нужди на хората, които са страни по тези случаи. Имах, например, случай на дело за делба на наследствен имот между брат и сестра, които не си бяха говорили в продължение на 20 години. В процеса на медиация стана ясно, че финансовите претенции са далеч по-маловажни от емоционалните потребности на страните – за тях беше важно да си говорят, да си поискат прошка, да изговорят неизказани неща… При една от медиациите за развод пък, и то при предявени насрещни искови молби, след няколко срещи  страните се отказаха от решението си за развод и делото беше прекратено. Но най-важното – съпрузите бяха истински щастливи от решението си.

Бих казала, че най– удовлетворяващите  случаи на постигнати споразумения в медиация са тези, при които страните достигат до споразумение, уреждащо не само конкретния спор, за който са сезирали съда, но същевременно решение, което им отваря врати за бъдещо пълноценно и удовлетворяващо общуване. В такива случаи виждам, че решенията, които вземаме ежедневно и в ключови моменти от живота си, наистина показват какво е нашето разбиране за отговорност – към себе си и околните. Човек не винаги е свободен да избира условията и ситуациите, в които попада, но е свободен сам да определи нагласата си към тях, гледната си точка и начинът, по който да ги преодолява.

Автор: Милена Савова