Център за разрешаване на спорове - лого

Медиатор и омбудсман – прилики и разлики

И двете позиции са законово дефинирани, поради което и първото логично сравнение между тях е въз основа на разписаното в съответните нормативни актове.

Видимата на пръв поглед още разлика е, че за позицията омбудсман има специален закон/ Закон за омбудсмана/, докато дейността, условията за придобиване на умения за медиатор, както и неговите задължения, са уредени в отделни разпоредби на закон, който урежда медиацията като начин за извънсъдебно разрешаване на спорове / Закон за медиацията/.

Още тук се виждат  различията, според които става ясно, къде в обществото е определено мястото на всяка една от  дейностите – на медиатора и на омбудсмана. Като начало омбудсман е длъжност със статут на държавен служител, което става ясно от императива, че длъжността на омбудсмана е несъвместима с друга държавна длъжност. Медиатор е свободна професия, необвързана с институции и позиции в структурата на която и да е администрация. Разликите продължават: омбудсманът е публична личност, институция, която се избира от НС. Дейността й е публична и за осъществяването й е предвидена нарочна администрация. Медиаторът е физическо лице, чиято дейност не е свързана с институционализиране. Медиаторът не притежава имунитет,  за разлика от омбудсмана, нито разполага с администрация за упражняване на дейността си. В качеството си на институция омбудсманът има право на съдействие и получаване на информация от всички държавни органи, което не е предвидено за медиатора, предвид факта, че не е обвързан с държавната администрация.

Навлизайки в същността на двете позиции, първото, което прави впечатление, е, че, условията за  омбудсман предвиждат лицето, което ще заеме тази длъжност, следва да има опит в сферата на правата на човека, тъй като основните му правомощия по закон са да насърчава и защитава правата на човека и основните свободи. Съгласно изискванията на Закона за медиацията медиаторът има право и възможност да съдейства за извънсъдебното разрешаване на  граждански, търговски, трудови, семейни и административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица, включително и когато са презгранични.

Омбудсманът предприема действия след сезирането му с жалба или сигнал за нарушение. Тук разликите са поне две: медиаторът не бива сезиран, поради свободното качество на тази дейност; към него се обръщат доброволно физически лица, юридически лица и/или институции или органи, които имат желание да разрешат спор/проблем. Медиаторът се ангажира с конкретния случай, след като той бъде заявен от съответното лице. За да се намеси медиатор, е необходимо да е налице спор. В медиацията не е задължително да има нарушение на права, още по- малко да са свързани с правата на човека или основните му свободи.

Омбудсманът отправя предложения и препоръки за възстановяване на нарушените права и свободи пред съответните органи, техните администрации, органи и частноправни лица. От тази разпоредба на закона следва, че крайните решения под формата на предложения и препоръки са съобразени с изискванията на закона във всеки конкретен случай и се дават от омбудсмана. За лицата, които го сезират, не са предвидени възможности за участие във вземането на решение.  Медиаторът, от своя страна, няма право да дава правни или други съвети, още по- малко предложения и/или препоръки, тъй като това би компрометирало основните принципи на медиацията, за които той трябва да следи и да спазва, а именно – безпристрастност и неутралност.  Медиаторът оказва съдействие за осъществяване на обща среща между спорещите страни, за изслушване на позициите и интересите им, както и за постигане на взаимоизгодно решение, което задоволява интересите на всяка от страните и едновременно с това е съобразено със закона и добрите нрави. Решението произхожда от страните, почива изцяло на техните интереси и нужди; те са тези, които ще го изпълняват и поради тази причина решението следва да отговаря напълно на тяхната воля. Волята на медиатора не само че няма значение за процеса, но и тя не е предмет на процедурата.

Омбудсманът посредничи между административните органи и засегнатите лица за преодоляване на допуснатите нарушения и примирява позициите им. Тук е основният аргумент за твърдението, че функциите му се припокриват с тези на медиатора. Следва да се има предвид обаче, че медиатор, омбудсман и посредник са три различни понятия, които имат своите общи характеристики, но и своите отлики. Най- добре се вижда това във функциите, които изпълняват. Съгласно определението за медиация в Закона за медиацията медиаторът подпомага спорещи страни да постигнат споразумение.  Според Закона за омбудсмана омбудсманът е обществен защитник, който насърчава и защитава правата на човека и основните свободи. В тълковния речник посреднича означава съдействам в работата на две страни, за да ги улесня или за да постигнат съгласие. Действително, и двете фигури – на медиатора и на омбудсмана, изпълняват дейности по посредничене именно в смисъл на улесняване на работата на страните по определен проблем/спор/въпрос  и/или на воденето им към откриване на общи интереси и/или водене към постигане на съгласие по един или няколко въпроса. Доколкото посредникът има за задача единствено да опосреди контакта или взаимодействието между две страни, без те задължително да се срещат, за свършат нещо заедно, то неговите функции могат да бъдат изпълнявани от всеки. В същото време единствено на омбудсмана законът е вменил правомощие /в съответствие с вменената му властническа функция/  да дава препоръки и предписания и то в точно определена област – при нарушаване на правата на човека и основните свободи. От друга страна, законът предвижда за медиатора правото и възможността / в съответствие с характеристиките на свободна професия/ да създава благоприятна обстановка така, че страните да се чувстват свободни и уверени, че могат да споделят проблема, който имат; медиаторът ги подпомага чрез задаване на подходящи въпроси да  достигнат до същинските си потребности и начина, по който могат да бъдат удовлетворени и така спорът да бъде разрешен, като и двете страни са постигнали оптимално интересите си.

Относно правомощието на омбудсмана да примирява позициите на засегнатите лица, то такава възможност за медиатора не съществува. Да се примиряват позиции изключва възможността да се търсят взаимоизгодни решения. Примиряването би могло да има единствено краткосрочен ефект, като след определено време и при настъпване на определени обстоятелства проблемът по правило се появява отново със същата или по- голяма степен на спешност за решаването му. Това правомощие на омбудсмана произтича пряко от властническата позиция, която законът му вменява и не е съвместимо с дейността на медиатора. Последната почива единствено на добрата воля за участие в разрешаването на спор/конфликт/проблем между две страни. Всъщност, добрата воля е задължително условие за провеждане на процедура по медиация, без нея процедурата би била всичко друго, но не и медиация.

Във връзка с горното, прави впечатление и структурата на процедурите по двата закона – за омбудсмана и за медиацията. Актовете, предвидени в Закона за омбудсмана, които слагат край на процедурата, са определени като предложения и препоръки. Видно от произнасянето на органа, както и от описанието на правомощията му, нито една от двете страни няма участие и принос нито в процеса на произвеждането им, нито относно съдържанието им.  В процедурата по медиация се наблюдава последователна логика, която води до приключването й със споразумение между страните /писмено или устно/. От една страна, ако логическата последователност на процедурата не е спазена, не е налице медиация, от друга страна – споразумението е изцяло резултат от взаимните решения на двете страни, взети на обща среща среща между тях и в присъствието на медиатора.

В резултат на горния анализ, се налага следният извод: каквато и позиция да заема едно лице или каквато и функция да изпълнява то под името омбудсман в която и да е администрация, то не би могло да покрие функциите и задълженията на медиатора. Причините вече са ясни.

Онова, което е най- важно относно необходимостта от съществуване на фигурата на медиатора в институциите, администрацията и изобщо във всички сфери на обществото ни, е свързано със следното: една отдавна неглижирана истина с огромно значение за развитието на обществото ни е, че най- малката, но най- важна единица от него е семейството. Когато държавата, институциите, органите и отделните граждани осъзнават ценността на тази градивна част от обществото и насочват всичките си усилия да подкрепят съществуването й и здравословното й функциониране, тогава самото общество ще достигне по-високо ниво на функциониране и ще има по- пълноценен живот като такова.

Освен семейството обаче, съществува и друга единица на обществото с не по- малко значение за неговото развитие. В т. нар. западен свят обществото разчита изключително много на общностите – група от хора с еднакви традиции, начин на живот, ценности и вярвания. Обединяващото между тях може да бъде също и професията или местоживеенето им. Създаването, откриването и прилагането на начини за комуникация, свързаност и разрешаване на конфликти между членовете им, както и между отделни общности е показател за зрелостта на обществото като цяло. Точно тук е мястото на медиатора. Тъй като той не е орган или институция, а е физическо лице и може да бъде член на определена общност, с познанията за вътрешния живот и обичайно поведение на членовете на тази общност медиаторът е в състояние да окаже безценна помощ и съдействие за разрешаване на конфликти. Органите на държавната администрация биха имали възможността да използват опита, знанията и уменията му за подобряване на връзките си с отделни членове на определена общност или с нея в цялост. Дейността на медиатора е един от най- успешните начини за устойчиво закрепване на тази градивна единица на обществото.

Автор: Теодора Божилова

Facebook
LinkedIn
Twitter

Имате въпроси?

Свържете се с нас.

Опишете Вашия случай, както и въпросът, който Ви интересува и ние ще се свържем с Вас.